РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ
№ 53-00-230 от 15.12.2023 г. Относно: прилагането на разпоредбите на Закона за корпоративното подоходно облагане (ЗКПО), Закона за данъците върху доходите на физическите лица (ЗДДФЛ), Кодекса за социално осигуряване (КСО), Закона за здравното осигуряване (ЗЗО) и Наредбата за елементите на възнаграждението и за доходите, върху които се правят осигурителни вноски (НЕВДПОВ)

НАЦИОНАЛНА АГЕНЦИЯ ЗА ПРИХОДИТЕ

   В дирекция „Обжалване и данъчно-осигурителна практика” ….. e постъпило Ваше писмено запитване, прието с вх. № ………….. г., относно прилагането на разпоредбите на Закона за корпоративното подоходно облагане (ЗКПО), Закона за данъците върху доходите на физическите лица (ЗДДФЛ), Кодекса за социално осигуряване (КСО), Закона за здравното осигуряване (ЗЗО) и Наредбата за елементите на възнаграждението и за доходите, върху които се правят осигурителни вноски (НЕВДПОВ).
Описана е следната фактическа обстановка:
Българско дружество възнамерява да наема граждани от трети страни за работа в своите обекти, находящи се в България. Съгласно определени изисквания на различни нормативни документи, дружеството ще трябва да сключи трудови договори, чрез клаузите на които да бъдат подсигурени за сметка на дружеството разходи за квартира, медицинско лечение, застраховки, транспорт от и до държавата (трета страна), от която ще пристигнат работниците, както и да плати такси, относно издаване в България на разрешения за работа. Разходите за квартира ще бъдат заплатени директно от дружеството на наемодателите.
Във връзка с изложената фактическа обстановка са поставени следните въпроси:
1. Какво е данъчното третиране на посочените разходи? Следва ли да бъдат включени във ведомостите за заплати?
2. Дължат ли се осигурителни вноски върху посочените разходи и на какво основание?
Предвид изложената фактическа обстановка, въпросите и относимата към тях нормативна уредба, изразявам следното становище:
По прилагането на ЗКПО:
Достъпът до пазара на труда и на трудовата заетост на работници – граждани на трети държави (държави извън Европейския съюз) в Република България се регулира със Закона за трудовата миграция и трудовата мобилност (ЗТМТМ) (обн. ДВ, бр. 33 от 26 април 2016 г.).
Съгласно чл. 5, ал. 1, т. 1 от ЗТМТМ, на гражданин на трета държава се разрешава достъп до пазара на труда, когато има трудов договор с местен работодател, влизащ в сила от датата на издаване на документи за пребиваване на работника. По силата на чл. 6 от същия закон, трудовите и осигурителните отношения на работниците – граждани на трети държави, наемани от местни работодатели се уреждат при условията и по реда на българското трудово и осигурително законодателство.
Съгласно чл. 2. ал. 4 от Правилника за прилагане на ЗТМТМ (ППЗТМТМ) в трудовия договор следва да са определени задълженията на страните относно разходите за квартира, медицински лечение, застраховки, транспорт от и до държавата, където е обичайното местоживеене на работника-гражданин на трета държава.
Следователно разходите, извършени от предприятието за работниците от сключването на срочния трудов договор до датата на ефективно започване на трудовите функции на тези лица, трябва да се разглеждат в съответствие със задълженията на предприятието (работодател), изисквани във вътрешното законодателство или съобразно клаузите в трудовия договор.
При условие че разходите за квартира, медицинско лечение, застраховки, транспорт от и до държавата, където е обичайното местоживеене на работника-гражданин на трета държава, са изрично договорени в трудовите договори, се счита, че същите са свързани с дейността на дружеството, независимо че са направени преди ефективно започване на работа. Тези разходи са обвързани с наличието на сключен трудов договор между предприятието и съответното наето лице и носят белезите на възнаграждение за наетото лице, чието данъчно третиране е уредено в ЗДДФЛ.
Също така разходите, които работодателят извършва във връзка с изискванията на нормативната уредба за представяне на документи, в т.ч. за превод и легализация на документи, се третират като разходи, свързани с дейността на предприятието, и същите са признати разходи за данъчни цели. Таксите, които се изисква в съответната нормативна уредба да заплати работодателят, също са разходи, свързани с дейността на предприятието. Отчетените разходи за подбор на персонал също са разходи, свързани с дейността на предприятието, и същите са признати разходи за данъчни цели. В хипотезата, когато са отчетени разходи за подбор на конкретно лице - гражданин на трета държава, но поради някаква причина същото не започне работа, считам, че също са налице разходи, свързани с дейността на предприятието, които са признати за данъчни цели.
По отношение на счетоводните разходи следва да бъдат съобразени и общите изисквания на ЗКПО: да са документално обосновани; да не са отчетени при условия, водещи до отклонение от данъчно облагане съгласно глава четвърта от закона; да не представляват скрито разпределение на печалбата по смисъла на §1, т. 5 от Допълнителните разпоредби (ДР) на ЗКПО.
С разпоредбата на чл. 204, ал. 1, т. 2 от ЗКПО е предвидено облагане с данък върху разходите на документално обоснованите социални разходи, предоставени в натура на работниците и служителите и на лицата по договор за управление и контрол (наети лица).
За целите на данъчното облагане понятието „социални разходи, предоставени в натура“, е дефинирано в т. 34 на § l от ДР на ЗКПО, чиито критерии трябва да са изпълнени едновременно, за да може определени разходи да се квалифицират като социални и да се третират по реда на част четвърта от закона „Данък върху разходите“.
Според дефиницията, дадена в §1, т. 34 от ДР на ЗКПО, като „социални разходи, предоставени в натура“, могат да бъдат определени отчетените като разходи социални придобивки по чл. 294 от Кодекса на труда (КТ) и предоставени по реда и начина, определени от чл. 293 от КТ или от ръководството на предприятието, при условие че придобивките са достъпни за всички работници и служители и за лицата, наети по договор за управление и контрол (наети лица). Не е налице предоставяне на социални разходи в натура, когато между работодателя или възложителя и наетите лица са налице парични взаимоотношения под каквато и да е форма по отношение на получените социални придобивки.
В цитираното по-горе определение са регламентирани две алтернативни, равнопоставени възможности за предоставяне на социалните придобивки - по реда и начина, предвидени в чл. 293 от КТ (с решение на общото събрание на работниците и служителите или колективен трудов договор), или по ред и начин, определени от ръководството на предприятието.
Признаването на даден разход за социален е обвързано с достъпността на придобивката за всички наети лица, т.е. тя по право да е на разположение на всички тях. Както е описано в запитването и допълнително уточнено в телефонен разговор, работодателят обмисля да предоставя застраховки (не е ясно точно какви), жилище и транспорт от и до държавата по постоянно местоживеене само на работниците, които ще бъдат наети от трета страна, т.е. няма да се предоставят на всички работници и съответно няма да е изпълнено условието социалните разходи да са достъпни за всички наети лица.
Относно данъчното третиране на разходите за транспорт от и до държавата по постоянно местоживеене е необходимо да се има предвид също, че те не могат да бъдат квалифицирани като социални разходи (както в натура, така и в пари), тъй като те не представляват социална придобивка за работниците по смисъла на чл. 210 от ЗКПО, във връзка с §1, т. 34 от ДР на същия закон. В ЗКПО няма определение на разходите за транспортно обслужване от местоживеенето до месторабота, но по отношение на видовете социални придобивки той препраща към КТ. В чл. 294, ал. 3 от КТ са предвидени различни видове социални придобивки, една от които е транспортно обслужване от местоживеенето до местоработата и обратно. При тълкуване на понятието „местоживеене“ следва да се има предвид местоживеенето на работника в момента на изпълнение на служебните му задължения (квартирата, наетото жилище, общежитие и др.), а не постоянното му местоживеене (тритата държава по постоянно местоживеене). Допълнителен аргумент за това разбиране се извлича и от чл. 216 от КТ, регламентиращ преместване на работа в друго населено място.
Не на последно място, както е посочено по-горе, задълженията на страните за тези разходи се определят в срочния трудов договор (чл. 2, ал. 4 от ППЗТМТМ).
В случай че отчетените като разходи социални придобивки не изпълняват всички критерии за квалифицирането им като „социални разходи, предоставени в натура“, по смисъла на т. 34 на § l от ДР на ЗКПО, в съответствие с чл. 24, ал. 1 от ЗДДФЛ същите представляват облагаем доход от трудови правоотношения за физическите лица. В тази хипотеза направените разходи ще се трансформират в разходи за възнаграждение на персонала, които са данъчно признати разходи по общия ред на ЗКПО.
По прилагането на ЗДДФЛ:
По смисъла на чл. 2 от ЗДДФЛ, обект на облагане с данък са доходите на местните и чуждестранни физически лица, като облагането зависи от източника на придобиването на тези доходи, както и от обстоятелството дали физическото лице се счита за местно или за чуждестранно лице за България.
Дефинирането на едно физическо лице като местно или като чуждестранно е от първостепенно значение при определяне на данъчните му задължения. Дефиниция на понятията „местно физическо лице“ и „чуждестранно физическо лице“ се съдържа в разпоредбите на чл. 4 и 5 от ЗДДФЛ.
В съответствие с разпоредбите на чл. 6 и 7 от ЗДДФЛ, местните физически лица са носители на задължението за данъци за придобити доходи от източници в Република България и в чужбина, а чуждестранните физически лица са носители на задължението за данъци за придобити доходи от източници в Република България.
Доходите от източници в Република България са изброени изчерпателно в разпоредбите на чл. 8 от 3ДДФЛ. Съгласно чл. 8, ал. 2 от ЗДДФЛ доходите от труд, положен на територията на България, или от услуги, извършени на територията на Република България, се определят като доходи от източник в страната и както местните, така и чуждестранните физически лица са носители на задължението за данъци върху тези доходи.
В зависимост от източника си, видовете доходи по този закон са обособени в шест основни групи, предвид разпоредбата на чл. 10, ал. 1 от ЗДДФЛ.
На основание чл. 10, ал. 2 от ЗДДФЛ в зависимост от формата на плащане, доходите могат да бъдат парични и непарични.
В тази връзка следва да имате предвид, че на основание чл. 10, ал. 4 от ЗДДФЛ, непаричните доходи се остойностяват в български левове към датата на придобиването им по пазарни цени и се включват в облагаемия доход от трудови правоотношения за съответния месец.
Предвид обстоятелството, че трудът ще се полага на територията на Република България, реализираните доходи са от източник в страната, съответно облагането на физическите лица, без значение дали са местни или чуждестранни, е с данък по реда на ЗДДФЛ. Доколкото лицата ще получават тези доходи във връзка със сключено от тях трудово правоотношение по смисъла на § 1, т. 26, буква „а“ от ДР на ЗДДФЛ, същите следва да бъдат разглеждани като непарични доходи от трудови правоотношения по смисъла на чл. 10, ал. 1 от ЗДДФЛ и да се остойностяват в български левове към датата на придобиването им по пазарни цени.
Облагаемият доход и годишната данъчна основа за доходите по трудови правоотношения се определят по реда на Раздел I от глава пета на ЗДДФЛ. Съгласно чл. 24, ал. 1 от ЗДДФЛ облагаемият доход от трудови правоотношения е трудовото възнаграждение и всички други плащания в пари и/или в натура от работодателя или за сметка на работодателя, с изключение на доходите, посочени в ал. 2. Авансовият данък за доходите от трудови правоотношения, на основание чл. 42, ал. 1 от ЗДДФЛ се определя от работодателя месечно, на базата на месечна данъчна основа. По силата на чл. 42, ал. 2 от ЗДДФЛ месечната данъчна основа се определя, като облагаемият доход по чл. 24, начислен за съответния месец, се намалява с удържаните от работодателя задължителни осигурителни вноски, които са за сметка на физическото лице, по реда на КСО и ЗЗО или за задължително осигуряване в чужбина. „Работодател“ е всяко местно лице, чуждестранно лице, извършващо дейност чрез място на стопанска дейност или определена база на територията на страната, както и търговско представителство по Закона за насърчаване на инвестициите (ЗНИ), което наема физически лица по трудови правоотношения или е страна по договор за предоставяне на персонал от чуждестранно лице (§ 1, т. 27, б. „а“ от ДР на ЗДДФЛ).
Заплащаните от работодателя разходи за транспорт на работниците от държавата по постоянно местоживеене на работниците до работното им място в Република България, които не могат да бъдат квалифицирани като пътни командировъчни пари или разходи за транспорт от местоживеенето до местоработата по смисъла на чл. 24, ал. 2, т. 5 и т. 9 от ЗДДФЛ, не попадат в разпоредбите на чл. 24, ал. 2 от ЗДДФЛ и представляват облагаем доход за физическите лица, подлежащ на облагане по реда на ЗДДФЛ. Същото е валидно и по отношение на разходите (такси) по оформяне на документите (работна виза), застраховки (в случай, че не са задължителни по закон), наеми, медицинско лечение през целия период на престоя на съответните работници в България, представляват облагаем доход за физическите лица, който се формира по реда на чл. 24, ал. 1 от ЗДДФЛ, тъй като не е налице нормативно основание за тяхното освобождаване, т. е. не попадат в изключенията на чл. 24, ал. 2 от ЗДДФЛ.
На основание чл. 24, ал. 2 от ЗДДФЛ в облагаемия доход от трудови правоотношения не се включват:
- социалните разходи за сметка на работодателя, обложени по реда на ЗКПО (чл. 24, ал. 2, т. 9 от ЗДДФЛ);
- направените от работодателя социални разходи до 60 лв. месечно за всяко осигурено лице за вноски/премии за допълнително доброволно осигуряване, доброволно здравно осигуряване и/или застраховка „Живот“, отчетени от предприятията и търговските представителства, независимо дали извършват стопанска дейност (чл. 24, ал. 2, т. 12 от ЗДДФЛ);
- направените от работодателя разходи за застраховки, определени като задължителни с нормативен акт (чл. 24, ал. 2, т. 13 от ЗДДФЛ).
В запитването не е уточнено какви застраховки се визират, но данъчното третиране по реда на ЗДДФЛ е свързано с третирането по реда на ЗКПО. В конкретния случай предоставените застраховки не изпълняват всички критерии за квалифицирането им като социални разходи по смисъла на § 1, т. 34 от ДР на ЗКПО и не попадат в изключените от облагане доходи по чл. 24, ал. 2, т. 9 и т. 12 на ЗДДФЛ. В съответствие с чл. 24, ал. 1 от ЗДДФЛ, същите представляват облагаем доход от трудови правоотношения за физическите лица - работници, служители и наети по договор за управление и контрол и съответно се облагат по предвидените в ЗДДФЛ правила за облагане на доходите от трудови правоотношения.
Също така само ако посочените застраховки са здравни застраховки и са задължителни по силата на нормативен акт, то разходите няма да се включват в облагаемия доход от трудови правоотношения на физическите лица.
На основание чл. 75 от ЗДДФЛ, когато в данъчна спогодба или в друг международен договор, ратифициран от Република България, обнародван и влязъл в сила, се съдържат разпоредби, различни от разпоредбите на този закон, прилагат се разпоредбите на съответната данъчна спогодба или договор.
Доколкото в запитването не е посочено от коя държава ще бъдат наети работниците в случай, че възникнат въпроси по прилагането на конкретна СИДДО, следва да отправите запитване към компетентната дирекция СИДДО при ЦУ на НАП.
Следва да се отбележи също така, че Националната агенция за приходите (НАП) е компетентна да предоставя становища само по прилагане на българското данъчното и осигурително законодателство, но не и по въпроси, свързани с тълкуване и коментиране на разпоредби от други нормативни актове. В този смисъл, въпросите относно задълженията на работодателя при съставяне на ведомости за заплати са по Наредбата за структурата и организацията на работната заплата (НСОРЗ) и от функционалната компетентност на Изпълнителна агенция „Главна инспекция по труда” (ИА ГИТ) към министъра на труда и социалната политика, към която може да ги отправите.
По прилагане на осигурителното законодателство:
Осигуряването възниква от деня, в който лицата започват да упражняват трудова дейност като лица по чл. 4 или чл. 4а, ал. 1 от КСО и за който са внесени или дължими осигурителни вноски и продължава до прекратяването й. Осигуряването се прекъсва през периодите, които не се зачитат за осигурителен стаж, независимо че дейността по чл. 4 или чл. 4а, ал. 1 не е прекратена. (основание чл. 10, ал. 1 и ал. 2 от КСО).
На основание чл. 4, ал. 1, т. 1 изречение 1-во от КСО, работниците и служителите, независимо от характера на работата, от начина на заплащането и от източника на финансиране, с изключение на лицата по ал. 10 и по чл. 4а, ал. 1 от същия кодекс, са задължително осигурени за общо заболяване и майчинство, инвалидност поради общо заболяване, старост и смърт, трудова злополука и професионална болест и безработица.
Доходът, върху който се дължат осигурителни вноски, включва всички възнаграждения, включително начислените и неизплатени или неначислените и други доходи от трудова дейност (основание чл. 6, ал. 2, изречение 1-во от КСО). Аналогична е разпоредбата на чл. 1, ал. 1 от Наредбата за елементите на възнаграждението и доходите, върху които се правят осигурителни вноски (НЕВДПОВ), съгласно която осигурителните вноски за лицата по чл. 4, ал. 1 от КСО се изчисляват и внасят върху получените, начислените и неизплатени или неначислени възнаграждения и други доходи от трудова дейност.
Легална дефиниция на осигурено лице за целите на държавното обществено осигуряване (ДОО) е въведена с §1, ал. 1, т. 3 от ДР на КСО. „Осигурено лице“ е физическо лице, което извършва трудова дейност, за която подлежи на задължително осигуряване по чл. 4 и чл. 4а, ал. 1 от КСО и за което са внесени или дължими осигурителни вноски.
От легалната дефиниция се извличат разпоредбите от КСО, определящи задължителните условия, които трябва да са изпълнени кумулативно, за да третираме едно лице като осигурено за целите на ДОО:
- извършване на трудова дейност;
- внесени или дължими осигурителни вноски;
- наличие на правна норма.
Считам, че лицата, визирани в запитването, за времето преди да започват да упражняват трудова дейност не са „осигурени лица“ по смисъла на §1, ал. 1, т. 3 от ДР на КСО. Разходите за оформяне на документи, оформяне на визи, разходи за квартира, медицинско лечение, застраховки, транспорт от и до държавата (трета страна), от която ще пристигнат работниците и други такси, относно издаване в България на разрешения за работа, но преди наетите лица да започнат да извършват трудова дейност по смисъла на чл. 10, ал. 1, изречение 1-во от КСО, не са доходи от трудова дейност по смисъла на чл. 6, ал. 2 от КСО и върху тях не се дължат осигурителни вноски.
В запитването не е уточнено ясно и конкретно, но може да се предположи, че част от визираните разходи, а именно: разходите за квартира, медицинско лечение и застраховки (не е уточнено какви) дружеството ще продължава да извършва и след като лицата започната да упражняват трудова дейност по чл. 4, ал. 1 от КСО. В тази връзка изразявам само принципно становище по отношение дължимостта на осигурителни вноски върху тези разходи.
В зависимост от това дали извършените от дружеството разходи за квартира, медицинско лечение и застраховки, са за сметка на социалните разходи или не, са възможни две хипотези.
Предоставените средства не са за сметка на социалните разходи:
Както посочих по-горе на основание чл. 6, ал. 2 от КСО и чл. 1, ал. 1 и 2 от НЕВДПОВ доходът, върху който се дължат осигурителни вноски, включва всички възнаграждения, включително начислените и неизплатени или неначислените и други доходи от трудова дейност. Осигурителните вноски за работниците и служителите и за лицата по чл. 4, ал. 1, т. 7 и 8 се дължат върху получените, включително начислените и неизплатените, брутни месечни възнаграждения или неначислените месечни възнаграждения, но върху не по-малко от минималния осигурителен доход по ал. 2, т. 3, определен със Закона за бюджета на държавното обществено осигуряване (ЗБДОО) за съответната година, а за лицата, за които не е определен минимален осигурителен доход - минималната месечна работна заплата за страната и не повече от максималния месечен размер на осигурителния доход (чл. 6, ал. 3 от КСО).
В нормата на чл. 1, ал. 8 на НЕВДПОВ изчерпателно са изброени доходите, върху които не се изчисляват и внасят осигурителни вноски. Поради направеното изчерпателно изброяване в разпоредбата, по аргумент на противното се приема, че когато определен доход не е изрично посочен в ал. 8, върху него се дължат осигурителни вноски по съответния ред, определен за лицата по чл. 4, ал. 1 от КСО. Разходите за квартира (освен в случаите на командироване), медицинско лечение и застраховки не са изрично уредени в изключенията, предвидени в чл. 1, ал. 8 от наредбата.
Следователно в случай, че разходите за квартира, медицинско лечение и застраховки не са за сметка на социалните разходи, същите са част от осигурителния доход на лицата, тъй като се считат за доход от трудова дейност и върху тях се дължат осигурителни вноски съгласно чл. 6, ал. 2 и ал. 3 от КСО.
Предоставените средства са за сметка на социалните разходи:
За целите на осигуряването, за да бъдат разглеждани като социални разходи, средствата за социално-битовото и културното обслужване на работниците и служителите (СБКО) следва да бъдат предоставени по реда на чл. 293 и чл. 294 от КТ.
СБКО на работниците и служителите е регламентирано в чл. 292 – чл. 300 от КТ. В ал. 1 на чл. 293 е посочено, че начинът на използването на средствата за СБКО се определя с решение на общото събрание на работниците и служителите. Тези средства не могат да се изземват и използват за други цели (ал. 2). Средствата за СБКО могат да се изразходват от работодателите, самостоятелно или съвместно с други органи и организации, в направленията по чл. 294 от КТ. Социалните придобивки, които работодателите предоставят на работниците и служителите по реда на посочените разпоредби, могат да се получават пряко от лицата в пари или в натура, както и косвено – за издръжка на столове, търговски обекти, бази за отдих и др.
Обръщам Ви внимание, че нормативната уредба на осигурителните вноски върху социалните разходи не е свързана с данъчното им третиране по ЗДДФЛ и ЗКПО, с изключение на разпоредбите относно ваучерите за храна, които препращат към ЗКПО.
В хипотезата, в която заплатените от дружеството суми за квартира, медицинско лечение и застраховки, имат характер на социални разходи, следва да се има предвид, че за целите на осигуряването това са социалните придобивки по смисъла на чл. 294 от КТ, предоставени по реда и начина, определени в чл. 293 от КТ или от ръководството на предприятието. В този случай приложение намират разпоредбите, които регламентират реда за внасяне на осигурителни вноски върху социалните разходи.
Съгласно чл. 6, ал. 12 от КСО върху средствата за социални разходи, давани постоянно или периодично пряко на лицата по чл. 4, ал. 1 в пари или в натура, се внасят осигурителни вноски, определени съответно по реда на ал. 3, 5, 6 и 7. Аналогичен е текстът на чл. 2, ал. 1 от НЕВДПОВ, според който осигурителни вноски се изчисляват и се внасят върху стойността на средствата и сумите, изплатени или начислени и неизплатени за сметка на социални разходи пряко, постоянно или периодично на лицата в пари или в натура.
В чл. 2, ал. 2 от НЕВДПОВ законодателят изчерпателно е изброил случаите, в които не се дължат осигурителни вноски, а именно: осигурителни вноски не се изчисляват и внасят върху средствата, предоставени за сметка на социалните разходи за издръжка на столове (включително за поевтиняване храната в тях), на здравни и лечебни заведения, детски заведения, почивни бази, поддържане на културни потребности на работниците и служителите, вноски за допълнително доброволно пенсионно осигуряване, доброволно здравно осигуряване и доброволно осигуряване за безработица и професионална квалификация, както и върху еднократните помощи в пари или в натура, изплатени на работниците и служителите за лекарства, при продължително боледуване, за раждане, при смърт на член от семейството или при други случайно настъпили събития. Осигурителни вноски не се изчисляват и внасят върху средствата, предоставени под формата на ваучери за храна на работници и служители, включително на лицата, работещи по договори за управление, при условията на чл. 209, ал. 1 от ЗКПО.
Доброволното здравно осигуряване е регламентирано в ЗЗО. На основание чл. 82, ал. 1 от закона, доброволното здравно осигуряване се извършва въз основа на договор за медицинска застраховка по смисъла на глава четиридесета, раздел IV от Кодекса за застраховането (КЗ). Съгласно чл. 83, ал. 1 от ЗЗО, дейност по доброволно здравно осигуряване може да осъществяват застрахователните акционерни дружества, лицензирани по видовете застраховки по т. 2 или по т. 1 и 2 от раздел ІІ, буква „А“ на приложение №1 към КЗ.
Застраховки по т. 1 и т. 2 от раздел ІІ, буква „А“ на приложение №1 към КЗ са:
- злополука (включително трудова злополука и професионални заболявания);
- заболяване.
Не са доброволно здравно осигуряване договорите за медицинска застраховка, сключени по повод на пътувания извън територията на Република България. Не се смята за доброволно здравно осигуряване и дейността на изпълнители на медицинска помощ по договори с физически и юридически лица за извършване на медицински услуги, когато те са с определен вид, обем и цени (чл. 82, ал. 2 и ал. 3 от ЗЗО).
С оглед гореизложеното, в случай че дружеството извършва разходи за медицинско лечение и застраховане на работниците и служителите, които отговарят на изискванията на чл. 83, ал. 1 от ЗЗО и са предоставени за сметка на социалните разходи, върху тях не са дължими осигурителни вноски.
В чл. 2а от НЕВДПОВ е предвидена още една хипотеза, при която осигурителни вноски не се изчисляват и внасят върху направените от работодателя разходи за застраховки, но е предвидено изискване същите да са определени като задължителни с нормативен акт.
В случай, че разходите за медицинско лечение и застраховане на работниците и служителите не отговарят на изискванията на чл. 2, ал. 2 и чл. 2а от НЕВДПОВ, в зависимост от това дали разходите са за сметка на социалните разходи или не са, върху тях ще са дължими осигурителни вноски по реда на чл. 6, ал. 2 и 3 или ал. 12 от КСО.
Следва да имате предвид и разпоредбата на чл. 2, ал. 5 от НЕВДПОВ, съгласно която сумите и средствата за социални разходи, върху които са внесени или дължими осигурителни вноски, не се включват при определянето на минималния месечен осигурителен доход за съответната професия по основната икономическа дейност на осигурителя.
Задължително се осигуряват за допълнителна пенсия в универсален пенсионен фонд лицата, родени след 31 декември 1959 г., ако са осигурени във фонд „Пенсии“, съответно във фонд „Пенсии за лицата по чл. 69“, на държавното обществено осигуряване, с изключение на лицата, осигуряващи се по реда на чл. 4б. Осигурителните вноски за допълнително задължително пенсионно осигуряване се внасят върху доходите, за които се дължат осигурителни вноски за държавното обществено осигуряване, с изключение на чл. 9, ал. 6 и 7 (чл. 127, ал. 1 и чл. 157, ал. 6 от КСО).
Съгласно чл. 40, ал. 1, т. 1 от ЗЗО здравноосигурителните вноски за работещите по трудови правоотношения лица, включени в кръга на осигурените по чл. 33, ал. 1 от ЗЗО лица, се определят върху дохода, върху който се дължат вноски за държавното обществено осигуряване, определен съгласно КСО.
В допълнение към горното, следва да имате предвид, че за да възникне задължение за здравно осигуряване за дадено лице, то следва да е в обхвата на задължително осигурените по ЗЗО лица. Кръгът на лицата, подлежащи на задължително здравно осигуряване в Националната здравноосигурителна каса (НЗОК), е определен в чл. 33 от ЗЗО. Лица, които не са български граждани, са задължително осигурени в НЗОК при наличие на определени условия, регламентирани в закона.
Съгласно чл. 33, ал. 1, т. 3 от ЗЗО задължително осигурени в НЗОК са чуждите граждани или лицата без гражданство, на които е разрешено дългосрочно или постоянно пребиваване в Република България, освен ако е предвидено друго в международен договор, по който Република България е страна.
На основание чл. 23 от Закона за чужденците в Република България (ЗЧРБ) чужденците пребивават в България краткосрочно, продължително, дългосрочно и постоянно. В чл. 34, ал. 1, т. 2 от ЗЗО е указано, че задължението за осигуряването на лицата по чл. 33, ал. 1, т. 3 възниква от датата на получаването на разрешение за дългосрочно или постоянно пребиваване в Република България.
От друга страна чл. 33, ал. 1, т. 3 от ЗЗО предвижда, че ако е налице ратифициран, обнародван и влязъл в сила международен договор за социална сигурност, по който Република България е страна, в материалния обхват на който са включени здравните услуги в рамките на задължителното здравно осигуряване, се прилага редът, предвиден в международния договор.
В тази връзка следва да се има предвид, че ако между Република България и държавата, от която идват работниците няма сключен международен договора за социална сигурност или има такъв, но в материалният обхват на този договор не е включено законодателството, което регламентира задължителното здравно осигуряване, по отношение на здравноосигурителните вноски приложение намира националното законодателство. Следователно в случай, че лицата са със статут на краткосрочно или продължително пребиваване в страната по смисъла на чл. 23 от ЗЧРБ, не попадат в кръга на задължително осигурените по ЗЗО лица и за тях не се дължат здравноосигурителни вноски по реда на същия закон. При положение че притежават дългосрочно или постоянно пребиваване в страната по смисъла на ЗЧРБ, подлежат на задължително здравно осигуряване в НЗОК на съответното основание по чл. 40 от ЗЗО.
Дължимите осигурителни вноски се разпределят между осигурителя и осигуреното лице по реда, определен в чл. 6, ал. 3 и чл. 157, ал. 3 от КСО, и чл. 40, ал. 1, т. 1 от ЗЗО.
Настоящото становище е принципно и е въз основа на изложената в запитването фактическа обстановка. В случаите, когато в производство, възложено по реда на Данъчно-осигурителния процесуален кодекс (ДОПК), се установи фактическа обстановка различна от посочената, Вие не може да се позовавате на разпоредбата на чл. 17, ал. 3 от ДОПК.

   Директор на Дирекция „ОУИ“ София: (п) (не се чете)