РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ
№ 3-1197 от 12.05.2014 г. ОТНОСНО: Начин на документиране и доказване извършването на транспортна или спедиторска услуга съгласно Закона за данък върху добавената стойност (ЗДДС)

НАЦИОНАЛНА АГЕНЦИЯ ЗА ПРИХОДИТЕ

   Според изложеното в запитването дружество е с основна дейност транспорт и спедиция. Изпълнява транспортни заявки от възложител като организира превоза. След получаването на транспортния документ за успешно извършен превоз - ЧМР се изпраща заедно с фактура за плащане към съответния възложител, като при дружеството не остава оригинал на ЧМР-то. При извършване на периодични проверки от органите на НАП се изисква оригинал на ЧМР с цел доказване на превоза. В тази връзка за всяка една товарителница се извършва заверка с подпис „Вярно с оригинала” при нотариус, което предвид обема на превозите за дружеството представлява висок ежемесечен разход. Предвижда се заверката „Вярно с оригинала” за в бъдеще да бъде извършвана от адвокат на дружеството, като съгласно чл. 32 от Закона за адвокатурата (ЗА) така завереният документ има силата на официално заверен.
Предвид изложеното се поставя въпроса може ли да се представя ЧМР/товарителница заверена с подпис „Вярно с оригинала” от адвокат?

   При така изложената фактическа обстановка и с оглед разпоредбите на ЗДДС (обн., ДВ, бр. 63 от 4 август 2006 г., посл., изм., ДВ, бр. 1 от 03.01.2014 г.) и Правилника за прилагане на ЗДДС (ППЗДДС, обн., ДВ, бр. 76 от 15.09.2006 г., посл., изм., ДВ, бр. 110 от 21.12.2013 г.) изразяваме следното становище:
В ЗДДС липсва легално определение за „транспортна услуга”, но при тълкуване на това понятие може да се ползва нормата на чл. 30, съгласно която международен транспорт на стоки са услугите по превоза на тези стоки. В този смисъл е и разпоредбата на чл. 367 от Търговския закон (ТЗ), съгласно която с договора за превоз превозвачът се задължава срещу възнаграждение да превози до определено място лице, багаж или товар. По силата на чл. 361, ал. 1 от ТЗ със спедиционния договор спедиторът се задължава срещу възнаграждение от свое име и за сметка на доверителя да сключи договор за превоз на товар.
Цитираните нормативни текстове ни дават аргументи да приемем, че „транспортна услуга” за целите на закона е услугата по превоз на стоки по определен маршрут и срещу възнаграждение, дължимо от получателя на услугата.

   Като спедиторска услуга ЗДДС определя услугата по организиране, осъществяване или обслужване на транспорт на стоки и включените в него дейности по транспортна обработка, обработка на документи, складиране и застраховане, митническо оформяне (чл. 30, ал. 3 и чл. 22, ал. 5 от ЗДДС). Освен това за целите на закона спедиторските услуги, различни от услугите по чл. 49, се приравняват на услуги по транспорт на стоки (чл. 30, ал. 2 и чл. 22, ал. 4 от ЗДДС).

   Документите, с които се удостоверява извършването на международен транспорт на стоки и спедиторски услуги, оказвани във връзка с международен транспорт на стоки, са регламентирани в разпоредбите на чл. 23, ал. 1 и чл. 36, ал. 6 от ППЗДДС. Сред изрично посочените документи в цитираните разпоредби е посочен и транспортен документ за международен превоз, като е допустимо и представяне на копие от този документ за доказване на осъществена спедиторска услуга предвид разпоредбата на чл. 36, ал. 6 от ППЗДДС. В ЗДДС и правилника за приложението му не са предвидени документи, доказващи осъществяването на транспортни и спедиторски услуги във връзка с транспорт на стоки в рамките на Европейския съюз и извън него. В тази връзка следва да се посочи, че при изпълнение на своите правомощия органите по приходите могат да изискват и събират по реда на Глава осма от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс (ДОПК) документи, отнасящи се до правата и задълженията на лицата, включително и за осъществяваните от тях доставки.
На правото на органа по приходите да изисква доказателства, регламентирано в чл. 37, ал. 3 от ДОПК, кореспондира задължението на лицето по чл. 37, ал. 2 от същия кодекс, съгласно което последното е длъжно да представи всички данни, сведения, документи, книжа, носители на информация и други доказателства, отнасящи се до неговите права и задължения, до фактите и обстоятелствата, подлежащи на установяване в съответното производство, и да посочи всички лица, държавни или общински органи, при които се намират такива.
Правната уредба на международната товарителница (ЧМР) е дадена в Конвенцията за договора за международен автомобилен превоз на стоки (CMR), ратифицирана с Указ № 1143 на Държавния съвет от 29.07.1977 г., ДВ, бр. 61 от 05.08.1977 г., в сила за България от 18.01.1978 г. Съгласно Конвенцията, международната товарителница не е стоковоразпоредителен документ, но служи като доказателство за доставена пратка в крайния приемателен пункт. Тя представлява тристранен договор със страни – изпращач, превозвач и получател на стоката. Съгласно чл. 5, т. 1 от Конвенцията товарителницата се изготвя в три оригинални екземпляра, подписани от изпращача и от превозвача. Тези подписи могат да бъдат отпечатани или заменени с печатите на изпращача и превозвача, ако това се разрешава от законодателството на страната, в която се изготвя товарителницата. Първият екземпляр се предава на изпращача, вторият придружава стоката, а третият се задържа от превозвача. Товарителницата се съставя от изпращача в момента на натоварването на стоката, като се допуска съставянето й от превозвача.

   По своята същност международната товарителница представлява частен документ. Частен е този документ, който материализира изявление на лице, което не е орган на държавната власт, и чиито изявления не са направени в качеството на държавен орган или при изпълнение на възложена му държавна функция. Частните документи биха могли да се ползват с формална доказателствена сила, когато са съставени по реда и начина, установен с нормативен акт. Тези документи обаче нямат материална доказателствена сила, а тя се преценява с оглед всички останали факти и обстоятелства, които са установени във връзка с конкретния казус, както и съвкупно с всички представени документи.
Разпоредбата на чл. 183 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК) допуска при представянето на документ на хартиен носител същият да бъде представен и в заверен от страната препис, но в такъв случай при поискване тя е длъжна да представи оригинала на документа или официално заверен препис от него. Ако не стори това, представеният препис се изключва от доказателствата по делото. Когато документът е издаден от орган на държавна власт в рамките на служебната му компетентност в препис е достатъчно представянето на копие от документа, заверено от органа, който го е издал. На основание чл. 569, т. 2 от ГПК производството по удостоверяване верността на препис от документ е нотариално.
Съгласно разпоредбата на чл. 32 от ЗА за официално заверен препис от документ се признава преписът, заверен от адвокат в кръга на работата му по повод защитата на правата и интересите на негов клиент.

   Предвид цитираната нормативна уредба се налага изводът, че във връзка с доказване обстоятелствата относно извършената от дружеството услуга ЧМР може да бъде заверено от управителя копие, а при поискване от орган по приходите следва да се представи оригинал или официално заверен препис, в т.ч. и от адвокат, ако са изпълнени изискванията на чл. 32 от ЗА.

   Директор на Дирекция „ОУИ” – В. Търново: (п)
(не се чете)